Вдъхновени от философията за slow living, решихме да ви срещнем с

Вдъхновени от философията за slow living, решихме да ви срещнем с няколко девойки, които са достигнали до някои от тайните на „ бавното живеене “. Днес при нас е Деница Илчева - жена, майка, психотерапевт, съветник, финансист, танцьор, създател, идеалист, бунтовник... Потопете се дружно с нас в слънчевия и приказно хубав свят на Дени. Обещаваме ви, че по-късно няма да ви се потегля оттова.

Коя е Деница Илчева тук и в този момент?

Поляна с макове. Море на изгрев слънце. Кални боси детски крачета. Щастие. Огън. Свобода по бермуди. Отнесох се в образи…:)

Аз съм жена, майка, психотерапевт, съветник, финансист, танцьор, създател, идеалист, бунтар… Но тук и в този момент, тъкмо в този момент, съм просто тази, която пие лимонада на балкона измежду цветята си, слуша джаз и постепенно и с приятност дава отговор на тези въпроси.

По какъв план работиш сега?

Развивам практиката си като психотерапевт. Работя самостоятелно с клиенти и повеждам групи за танцова медитация и терапия. Обожавам работата си!

Също по този начин с мъжа ми развиваме консултантска активност за дребни и междинни компании, тъй като и в бизнеса, както и в персоналния живот има потребност от осъзнатост и творчество и е доста вдъхновяващо да следя по какъв начин един път осъзнали личните си запаси, хората са способни да основават прелестни неща, които да им носят задоволство и усмивки.

И още доста други планове мътя и чакам да родя. Пиша нова детска брошура, тъй като след „ Дъж и Кап “ открих, че през историите за деца се грижа за вътрешното си дете. Идеята за един танцов театър, съчетаващ танцовото изкуство и психотерапията, придобива от ден на ден форма и имам вяра, че скоро ще се появи на бял свят. Има и още…:)

Как на фона на всичко, с което се занимаваш, успяваш да живееш „ постепенно “?

Спомням си по какъв начин преди много години, когато за първи път прочетох публикация за slow living концепцията, си споделих, че това е следващата дивотия, измислена като опрощение от хора, които ги мързи да работят или които са толкоз инертни, че не знаят какво да вършат със себе си. Свързвах бавното с неналичието на интензивност и мотивация, с инертността, с безидейността. Да живееш постепенно, не значи да се движиш като слънчасал охлюв, а да вмъкнеш в живота си задоволително паузи, задоволително осъзнатост, внимание, грижа, наслаждение. Години по-късно същата публикация още веднъж ми попадна и с усмивка открих, че бавното живеене трайно се е настанило вкъщи.

Бавното живеене не е просто смяна на скоростта. Да живееш постепенно, не значи да се движиш като слънчасал охлюв, а да вмъкнеш в живота си задоволително паузи, задоволително осъзнатост, внимание, грижа, наслаждение. Бавното е положение на душата, на силата.

Колкото по-бавно пребивавам, толкоз по-бързо стигам там, където душата ми желае. Колкото повече време и пространство има в деня ми за паузи, за наслаждаване на живота и на дребните простички мигове в него, толкоз повече сила имам да върша нещата, които обичам. В бавното има повече творчество, повече вътрешен глас. В бързането си мислиш, че правиш доста, до момента в който в бавното преживяваш и създаваш. И има повече резултат, повече кеф, повече смисъл.



Кои са твоите момичешки трикове да забавиш темпото и да се погрижиш за себе си?

Прекрасен въпрос! Защото тъкмо през момичешкото, през хлапашкото, през детското аз открих своята врата към бавното живеене.

Винаги нося със себе си една дребна плюшена играчка. Когато я срещна в чантата си или я усетя в джоба си, тя ми задава въпроса „ От какво имаш потребност сега? “. Каквото и да върша, колкото и бързо да съм се устремила нанякъде, този въпрос ме стопира, с цел да ревизира по какъв начин съм в това, което върша, от какво нуждая се, по какъв начин мога да се погрижа за себе си. Този въпрос е към Душата ми, не към мозъка. А душата… тя в никакъв случай не изкрещява „ Давай по-бързо, тичай, стига се размотава! “. Душата тихичко прошепва „ Хей, виж по какъв начин слънцето рисува сенки с клоните на това дърво, а вятърът ги кара да танцуват “ или пък леко ме пощипва и промълвя „ Искам огромен шоколадов сладолед “… Можеш ли да тичаш и да ядеш с кеф сладолед?!:)

Всъщност бавното се настани постепенно в живота ми. Все отново по този начин му приляга, нали? Всеки ден отстранявам време за хубостта в живота. Първото, което осъзнато направих, е да забавя сутрините си, тъй като си дадох сметка, че до момента в който сутрините ми са белязани от неосъзнатост, вцепенение, отегчение и безспирно бързане, тъкмо такива ще бъдат и дните ми. А каквито са дните ми, подобен ще бъде и целият ми живот. И тъй като ми се струваше прекомерно огромно предизвикателство да трансформира внезапно живота си, аз взех решение да стартира от сутрините. И по този начин лека-полека си сътворих собствен си муден утринен обред, който в този момент е неизменима част от живота ми и несъмнено внесе доста позитивна сила, баланс и наслаждение в дните ми. Ставам един час по-рано и пиша своите утринни страници, върша йога, медитирам, чувам музика, пия чай на балкона, постепенно възнамерявам деня си.



Всеки ден отстранявам време за хубостта в живота. За разходка в гората, за четене на хубава книга, за съзерцание на изгрева или залеза, за потапяне в красива музика. Красотата е способна да ни извади от бързането, тъй като не можеш да й се насладиш бързо. Красотата прониква в душата постепенно, настанява се там, въздиша. Творчеството и срещите с изкуството забавят и най-бързащия. Както и шоколадовия сладолед, схваща се…:)

Научих се да ходя постепенно. Ако би трябвало да стигна някъде в избран час, по този начин се провеждам, че да имам време да се повличам до такава степен, да спирам на някоя витрина, да поседна на някоя скамейка, да се усмихвам, до момента в който безгрижно се прокрадвам сред върволиците бързащи хора. Преди непознатият темп ме завличаше. Днес просто отхвърлям да тичам, а предпочитам да се рея. Най-добрият ми преподавател по бавност (а и не само) е синът ми.